Деси и сто чудеса

Десислава Василева е на 36 години. Родена е в Плевен, когато е тийнейджърка семейството ѝ се мести да живее във Варна, а самата Деси от седем години не спира да обикаля света.


Вярваш ли в чудеса? Истината е, че тях въобще не ги интересува какво мислим – чудесата си съществуват така или иначе. Все пак ми се иска ти също да ги видиш в пълния им блясък. Затова ти разказвам тази приказка.

Живяло някога едно чудно момиче на име Деси. Или Дейзи – зависи на какъв език произнасяли името ѝ. Защото Деси-Дейзи не стояла закотвена в едно-единствено царство или господарство, а още отрано си избрала да бъде гражданин на широкия свят и да общува с хора, които говорели на различни езици. Кръстосвала света и езиците надлъж и нашир.

Най-много от всичко обичала морето. Усещала, че то сякаш било част от нея.Чувствала се спокойна само тогава, когато можела да вижда вода. Затова един ден не се поколебала да започне дългите си пътешествия с кораби, без да се страхува в колко опасни води можели да я отведат те. Много по-важно за Деси било да види всички чудеса на света.

Чудо първо. Стъпила на Края на света – така наричат Ушуая в Арежентина, считан за най-южно разположения град на планетата. Поплакала си сред лежерните аржентици, защото багажът ѝ се бил качил на кораба преди нея, а ботушите на краката ѝ съвсем не отговаряли на тамошния климат.

Чудо второ. Отплавала след Края на света в качеството си на хлебар и сладкар, единствена жена в кухнята на кораб ледоразбивач. Имала ли морска болест? Имала. Но издържала предизвикателството наравно с мъжете, дори по-достойно от тях. Останала с екипажа през целия сезон и многократно преминала през протока Дрейк, смятан за едно от най-опасните за мореплаване места на Земята. Там, където се сливат Атлантическия и Тихия океан. Там, където вълните достигат 15 метра, но преминеш ли ги веднъж, ще видиш поредното вълшебство – как ледовете на Антарктида си менят цветовете пред смаяния поглед на пасажерите. И тук-там се излежават тюлени.

Чудо трето. Пингвините! Всички ги харесваме, но малцина като Деси са имали щастието да се разхождат на остров, заобиколени от стотици пингвини, които любопитно надничат във всяка раница, в която очакват да намерят храна. Още по-малко са щастливците, които също като Деси са успявали да докоснат кит, да видят със собствените си очи как под водата прилича на една огромна магия, а над водата се премята като същински актьор.

Продължаваме ли? Четвъртото чудо се състои в репликата „Отидох на Южния полюс, грехота е да не видя какво се случва и със Северния!“. Рекла и отсекла. На следващата година Деси се качила на друг кораб, готова да изследва и противоположната част на света - Арктика. Сама видяла как живеят ескимосите там: не в иглута, а в малки шарени къщички. Край тях нямало друго, освен супермаркет, но затова пък всяка къщичка била прилежно снабдена с интернет за комуникация надалеч и АТВ за придвижване из околността.

И така, сладката шеф Дейзи не спирала да обикаля света. Когато се изморила от океаните, започнала да си търси работа на бутикови кораби из Европа. Поглъщала жадно всяко приключение, което животът имал да ѝ предложи.


За съжаление човек, който избира бурните води пред кроткото съществуване в познати локви, не е орисан да вижда единствено световните чудеса. Съдбата го изправя и пред световните гадости. Деси знаела това и гордо изправена посрещнала най-голямото изпитание в живота си. „Била съм в двата края на света, видяла съм какво ли не, та сега едно раче ли ще ме спре? Не мисля!“ зарекла се насред Алпите нашата необикновена героиня, когато австрийските лекари ѝ открили агресивен рак на гърдата. Трети стадий. Четвърти е последният. Бучка в гърдата на Деси била нараснала зловещо след сгрешени диагнози и неадекватно лечение две години по-рано в България, но това е една друга приказка, антиприказка, която не ми се иска да ти разказвам.

Приказката, която искам да ти разкажа, е за това как човек побеждава рака. С оптимизъм. „Но аз мечтая за сладкарски магазин! Не мога да умирам, какви са тези глупости! Нямам време и да лежа по болници!“ казала Деси и започнала да се бори. И чудесата отново започнали да прииждат, едно след друго.

Първата си златна богородичка Деси намерила съвсем случайно в парка. По време на няколкото месеца химиотерапия тя отказала да се залежава. Вместо това сама си направила добър режим на хранене, започнала да тича в парка, всеки ден по 30 минути, след което с часове се разхождала в компанията на майка си по алеите. По време на една от тези разходки настъпила блещукащ предмет на земята, навела се и установила, че е златно изображение на Богородица. Прибрала си го, убедена, че е изпратено да я пази. Вярвала в чудеса. Лекарите в Австрия пък вярвали, че самата Деси е чудо. Изкарала си цялата химиотерапия на крак, косата ѝ започнала да пада чак в последния месец, а в последния ден на лечението бучката изчезнала, поне видимо.

Наближавал моментът да се направи операция за отстраняване на вътрешните образувания. Тогава се появила и втората богородичка. Терасата в хотелската стая на Деси била долепена до терасата на съседната стая. Една вечер момичето излязло на въздух и се запознало с временната си съседка – възрастна французойка. Дълго си говорили. Жената казала на Деси, че била преминала през същите изпитания и че трябва да пази позитивизма си. На сутринта оставила пред вратата ѝ съвсем същата златна богородичка като онази, която Деси била намерила в парка. „Пазителите“, както Деси ги наричала, станали два.

И две операции в един ден. Успешни. Въпреки че била изгубила много кръв, Деси започнала да се разхожда сама на петия ден след операциите. След десет дни я изписали. По време на престоя в болницата към нея се приближила друга възрастна жена и ѝ подарила трета позлатена богородичка, същата като предишните две. Има ли все още някой, който не вярва в съществуването на чудеса?

Последният етап от лечението се състоял в лъчетерапия. Лекарите предупредили Деси, че се очаквало като страничен ефект да изпада в депресия, да плаче, да търси помощ от психолог. Нищо подобно! По онова време Деси била отседнала при местни монахини, които я смятали за своя любимка, обсипвали я със смях, песни, музика и разходки. Те били за нея учителки и майки, осигурили ѝ цялата психологическа подкрепа, от която имала нужда. Накрая ѝ подарили кръстче с Исус.


И така, Деси не е приказна героиня, която живяла някога, ами си живее щастливо усмихната днес. Никога не се разделя с кръстчето и трите си богородички. И така ще бъде, докато не стане на толкова години, колкото чудеса е видяла – поне 100.

Деси обича България. Ще ѝ липсва, иска ѝ се да можеше да остане тук. Дейзи обаче има още много мечти и най-голямата от тях е да си отвори собствен сладкарски магазин. Затова ще се премести със семейството си в Испания – там има по-добра възможност да реализира желанията си.

От цялото си сърце ѝ желая успех. Защото кратката ни разходка по плажа и вълнолома във Варна ми донесе толкова много. Приказката на Деси ми показа колко чудеса може да даде светът на един-единствен човек. И колко красота може един-единствен човек да даде на света. Красотата на приключението. Красотата в това да умееш да подсладиш живота на хората, като им сервираш вкусни десерти с финес. Красотата на здравето, преди всичко. И красотата на една майка – майката на Деси. Прекрасната ѝ дъщеря никога няма да забрави подкрепата, която тя ѝ е оказала през трудните месеци на лечение.

Всеки си има несъвършенства. Сигурно и Деси ги има. Но човек просто няма възможност да забележи нито едно от тях, защото цялото му внимание остава приковано и омагьосано от лъчезарния оптимизъм, който тази невероятна жена излъчва с всяка фибра на тялото и смеха си. Желая ти попътен вятър, момиче!

- Деси Нико



Книга за красотата