Най-красива в кимоно

Мая Борикова-Калчункова е на 31 години. Родена е в Сандански. Следвала е в Пловдив и София, а сега отново живее в родния си град.


Задава се на фона на известните фонтани в Сандански. И да не чаках нея, пак щях да я забележа – приближава се един татуиран пожар. Или нежно изрисувано цвете? Странно. Може да са диаметрално различни, но на Мая и двете определения са ѝ точно по мярка. Ако бях кавалер, щях да ѝ целуна ръка. Още от първия татус на китката да започна да гадая личната ѝ история


„Единствено дете съм. Бях глезеното момиченце на мама и тате. Те ми показаха как изглежда едно щастливо семейство.“

Върху лявата китка на Мая – скорпион. Това е зодията на майка ѝ. Върху дясната китка – келтски символ за триединство. Мая и двете ѝ най-добри приятелки си го татуирали едновременно преди много години.
Разказва ми, че животът ѝ е започнал като спокойна приказка. Израснала е в красива обстановка. Със светнали очи споделя, че не може да си представи двама души да се обичат повече от родителите ѝ. Благодарение на тях от дете е опознала здравословния модел на взаимоотношения, към който вечно ще се стреми. Въпреки всички перипетии, с които Мая се е сблъскала на по-късен етап, никога не я забравила как трябва да изглежда щастието.


„Казват, че всяко момиче мечтае да се види в бяло. Аз също се чувствам най-красива в бяло, само че нямам предвид булчинската рокля, а кимоното.“

Първата любов и въобще първият мъж на Мая във всяко едно отношение – това бил
първият ѝ съпруг. Още като ученичка тя въздишала по дългата къдрава коса на А., който се занимавал с музика и карате. Оженили се в един мразовит февруарски ден, когато Мая била на 23. Спомня си, че онази зима била особено тежка и студена, наричали са я Ледена епоха. За съжаление такава се оказала и метеорологичната обстановка на сключения брак. Скоро след сватбата той започнал да се разпада.

Мая признава, че много обичала А. и тежко преживяла раздялата, но завинаги ще му остане благодарна за една доживотна любов, която е запалил у нея – изкуството, наречено карате. Мая не била достатъчно щастлива със славянската филология, която учела в Пловдив, и именно А. я насърчил да кандидатства в Националната спортна академия. В началото Мая не се чувствала уверена. Тя си знаела, че е спортна натура, преди това се била занимавала с джудо и фитнес, танцувала като мажоретка, но повечето кандидатстващи в НСА имали далеч по-солидна подготовка. Имали медали.

Все пак решила да опита. А. бил нейният личен треньор. Бил много критичен и това още повече я нахъсвало. Точно преди приемния изпит обаче Мая се оказала сама в непознатата за нея София, изоставена от треньор и съпруг, изгубила клуба, който толкова много обичала, изпълнена със странна комбинация от амбиции и тъга. Успяла да се стегне. Приели я в НСА с отлична оценка и в крайна сметка завършила не една, а две специалности. Открила най-голямото си професионално щастие – да бъде треньор по карате и да се наслаждава на постиженията на своите ученици.

Мая обожава нещата, на които я е научило бойното изкуство. Попадайки в ситуация да тренира други хора, тя изведнъж открила в себе си увереност, за каквато преди това не била и подозирала. В същото време се научила и да скланя глава – когато закъснееш за тренировка, трябва да коленичиш с ръце на земята и да останеш в почтителната поза, докато треньорът не ти каже да влезеш. Няма значение какъв колан носиш.

Известно време Мая водила и курсове за самозащита на жени. За съжаление скоро след това разбрала, че въпреки умението да парализираш противника с един удар, собствената ти психика може да те превърне в жертва.

Вторият мъж в живота на Мая оставил грозни спомени, но и един прекрасен резултат – дъщеричката ѝ Ивайла.


„Известно време търпях побоищата заради дъщеря си. Но накрая, отново заради нея, го напуснах. Осъзнах, че агресията може да застраши живота и психиката на детето.“

М. бил татуист. С Мая се познавали от години, споделяли едни и същи интереси. Чувствала го като брат и не предполагала, че точно той ще я нарани.

В началото всичко вървяло добре. Мая била потискала влечението си към татуировките с години, защото А. не одобрявал да прекалява с тях. Изведнъж се отпуснала и М. добавил много нови картини по тялото ѝ. След раждането на дъщеря им започнал да добавя и синини. Редовно и ужасяващо.

Мая дълго крила нещастието от близките си. Не искала да напряга родителите си, не искала да ги разочарова, защото знаела какво означават за тях любов и семейство. Забременяла повторно, но М. не искал още едно дете и я принудил да направи аборт. Паник атаки и депресия. Мая не допускала възможността да се лекува с хапчета, страхувала се да не развие зависимост. За пореден път мобилизирала цялата си психическа сила, за да оцелее. В крайна сметка осъзнала, че за дъщеря ѝ можел да се окаже пагубен животът в обстановка на насилие и скандали. Двете напуснали дома на М.

Той все още не е престанал да заплашва от дистанция. Но Мая има нов съпруг, с когото най-после изживява любовта такава, каквато трябва да бъде – щастлива.


„Понякога се оказва, че човекът, с когото на пръв поглед имаш най-малко общо, може да се окаже най-добрият за теб.“

Името на обичта отново започва с А. Той закриля Мая, но не закрилата е най-важна за нея. Мая отдавна се е превърнала в птица, много по-силна от замечтаното момиченце, живяло някога в гнездото на майка си и баща си. Мая може да се грижи сама за себе си и за своята дъщеря. Има нужда от А. не защото без него не може да бъде силна, а защото с него няма нужда да бъде каквато и да било. Свободна е да бъде просто себе си. И само белезите остават да напомнят за сивите мигове.

Белезите по тялото на жената – те винаги разказват истории. Някои от тях са желани. Като скорпиона, като знака за триединство и останалите татуировки по кожата на Мая. Други белези не са били искани, но можеш да ги обичаш. Такива са многобройните травми от каратето, за които Мая не си спомня с лошо, защото те свидетелстват за нейния дух на боец. Има и такива белези, които никой никога няма право да нанася. За щастие днес Мая може спокойно да опипа главата си, без да усеща синини и болезнени участъци на всеки сантиметър от нея.

Белезите невинаги са красиви. В живота на Мая е имало немалко грозни моменти. Точно те обаче са ѝ позволили да покаже най-голямата си красота: умението да преобръща изцяло живота си, когато той тръгне в грешна посока. Подобно на барон Мюнхаузен да издърпва сама себе си за косата, когато попадне в някое блато. Да кандидатства нещо напълно различно и ново, когато осъзнае, че е записала грешна специалност. Да зачеркне насилието от живота си, вместо да се самозалъгва, че то ще се промени. Да преодолее паник атаките с воля, а не с хапчета. Да се върне отново на буквата А., за да изпише нова азбука на любовта, този път по-красива.

С Мая прекарахме три часа в разговор. Време е да се разделим. Ако бях кавалер, щях да ѝ задържа вратата на излизане от ресторанта. Но не съм кавалер. И аз съм жена, мога само да се възхищавам на едно силно момиче, което цял живот се стреми към своята приказка и не е готово да се примири с нищо по-различно от нея.

- Деси Нико



Книга за красотата