Фениксът

Има огньове и огньове. Едните горят безкрайно, постоянно, всяка секунда, всеки ден. Горят ни отвътре, парят, пукат с онзи таен огнен пукот, който нещата издават, преди да се разпаднат на съставните си частици, все едно ти казват нещо. Някаква последна тайна, която знаят само умиращите неща. Пук.

Другите огньове избухват внезапно, протягат се към небето и реват, реват така, сякаш самата тъкан на вселената се раздира и зейва през нея червената паст на ада, реват и разлюляват гладни езици, и поглъщат, поглъщат… какво?

Каквото им дадеш. Знам, защото съм изгаряла.

Всичко започна с една тенджера боб, понеже в живота всичко започва така – глупаво и битово, с най-простото нещо. Никой не идва от небето да ти каже, че Ти си избраният и ще ти се случи Нещо Велико. Великите неща започват с тенджери под налягане, които не знаеш как да използваш.

И докато се усетиш, светът избухва. И гладният огън поглъща всичко, което си вярвал, че си.


Бум.

Времето спира. Остани за малко с мен в този интервал между секундите. Ние сме в самия център на замръзналото цвете на експлозията. От тук смъртоносните му венчелистчета изглеждат красиви. Тук, в тази пауза между мислите, се намира нещо важно. Тук се намира онова, което съм наистина.


Пук.

Тук, в самия център на всички неща, аз виждам, че имам избор. Огънят е огромно, гладно животно. Аз избирам с какво да го нахраня. Затова му давам илюзиите си. Страховете си. Онзи крив аршин, с който се меря сама, по който все не съм достатъчно добра.


Пук.

И ето, че илюзиите ми се разпадат на съставните си частици. Не ми пука за изпита идната сряда, който ме беше страх, че няма да взема. Не ми пука за тълпата, пред която се срамувах да покажа глезените си, защото смятах, че са твърде дебели. Не ми пука за огледалото, в което все не се харесвах! Нека горят!


Пук.

И става тихо.

Ослушай се и ще чуеш поточе с гласа на баба Гина. Извира песента ѝ от самия ми корен и си проправя път нагоре. Огледай се и ще видиш икона с лицето на мама Ваня. Откъртва се сълзата ѝ като водна стихия и една само е достатъчна да напълни всички езера. Протегни ръка и ще докоснеш скала с рамене като на батко Динчо. Вечна като достойнство, блага като любов. Тук са очите на неродените ми още дъщери, сини, сини като океани! Тук е усмивката на баща им, той ме чака да го обикна! Тук, в центъра, са нещата, които не горят!


Пук.

Сега виждам. Огънят не може да убива. Може само да разгражда нещата на съставните им части. За да сътворим от тях други неща.


Пук.

Беше преди 20 години. Казват, че съм била обезобразена. Аз знам, че за пръв път видях истинския си образ.

Казват, че съм се възстановила като по чудо. Аз знам, че се сътворих наново. От градивните частици на онова, което изгоря. Защото открих в центъра на огъня силата, която твори. Тя принадлежи на всички нас. И името ѝ е Любов.

Има огньове и огньове. Едните идват като стихия. Вторите ни горят ежедневно, парят, пукат с онзи таен огнен пукот, който нещата издават, преди да се разпаднат на съставните си частици, все едно ни казват нещо. Една последна тайна, която знаят само умиращите неща.

Нищо не умира наистина.


---


*ФЕНИКСЪТ е моят творчески поглед върху истинската история на Гинка от Кърджали. На 20-годишна възраст, в следствие на битов инцидент с тенджера под налягане, Гинка получава изгаряния 3-та степен по цялото лице. Успява по чудо да запази очите си, но е напълно обезобразена. Днес, 20 години по-късно, тя няма нито един белег. Възстановява се с помощта на възрастна билкарка и нейните домашно приготвени мехлеми. Има две прекрасни дъщерички и любящ съпруг, който я впечатлява с непоклатимите си принципи, когато ѝ отнема шофьорската книжка за превишена скорост, макар да е лудо влюбен в нея и да я ухажва от месеци. Гинка казва, че „вече не правят такива мъже“. Най-важните хора в живота ѝ, освен децата и съпругът, са баба ѝ, която е жива, здрава и стабилна като планина, майка ѝ, която, останала вдовица рано, успява да отгледа нея и брат ѝ съвсем сама и въпреки това да им подари вълшебно детство. И разбира се, Братът, за който Гинка говори с безкрайна любов и искрено преклонение. Казва, че той е най-добрият човек на света. Когато майка им изпада в кома веднага след раждането на Гинка, брат ѝ се грижи за невръстното бебе сам, докато тя се възстанови. Гинка казва, че най-страшните неща в живота са най-големите ни учители. Докато се възстановява от изгарянето, тя успява напълно да промени гледната си точка. Надявам се да съм успяла да изразя как. Сред безброй многото изумителни истории, с които е изпълнен животът на тази жена, беше трудно да избера точно тази, която да опиша. Изключително интересен факт е, че завърших този разказ на 11 май и го изпратих на Гинка, за да го прочете преди всички, както се бяхме разбрали. Няколко часа по-късно тя ми се обади изключително развълнувана и каза: „Искам да ти кажа нещо, което няма как да знаеш. Това, което описа, се случи преди много години… точно на 11 май.“

Бел. авт.

- Елица Мавродинова



Книга за красотата