Най-хубавата на света

Онази сутрин той ѝ каза, че е най-хубавата на света.

Симона му обърна гръб, за да скрие напиращите сълзи. Помоли колежката си да застъпи за малко, изтича навън и плака. Плака дълго и бавно, чак докато гримът потече през пръстите ѝ на малки черни вади. Това беше несправедливо, ужасно несправедливо. Тя не понасяше несправедливостите. Имаше нещо в нея, някаква сила, която я караше да стане и да се бори.

Може би защото беше свикнала да е сама. Беше постигнала всяко зрънце от себе си със собствените си усилия. Щеше да е сама и този път. И срещу тази несправедливост.

Тя пое дълбоко въздух и се овладя. С бавни, отмерени крачки премина по целия коридор, застана пред огледалото в тоалетната и внимателно започна да оправя грима си. Имаше дълги, извити мигли. Наследство от баща ѝ. Едно от малкото хубави неща, които бе получила от него.

„А може би не са толкова малко…“ помисли си. „Когато ти отказват нещо, не ти ли дават друго? Не съм ли това, което съм, защото вас ви нямаше?“

Опита се да си припомни детството, но и този път не се получи. Сякаш се беше родила възрастна. Усмихна се на парадокса. Ако родителите са още деца, децата трябва да станат възрастни. Вгледа се в огледалото. „Най-хубавата на света“… кънтяха думите му в главата ѝ. Не, това не можеше да продължава.

Тя се обърна рязко на пети и решително затръшна вратата след себе си.

Работният ден беше по-напрегнат от обичайното. Може би защото мислеше за после. Тя ще погледне жената в очите, ще я помоли да поговорят насаме… Как да подходи? Дали да ѝ каже всичко, или да ѝ спести най-лошото?

Всъщност не беше важно. Все пак онази беше възрастна жена и нямаше значение дали ще нарани чувствата ѝ. Важното беше друго.



Последните минути се търкаляха мудно. Тя закъсняваше. Отново. Но ето, че все пак се зададе по коридора – добре изглеждаща, поддържана жена на средна възраст. Симона я покани да я последва с отмерен жест и затвори след нея вратата на учителската стая. Накрая жената плака.

Така и трябваше.



Онова малко момченце, на име Асен, никога не разбра защо майка му спря да закъснява да го вземе от детската градина. Години по-късно щеше да си спомня ужасното чувство от това да го заведат цял час преди другите деца и да го вземат цял час след тях. Страхът, че няма да дойдат за него, че ще остане завинаги тук, че е сам, съвсем сам с лелката от кухнята.

Но щеше да си спомня и как майка му се промени. Как започнаха да ходят на дълги сладоледени разходки и тя спря да бъде толкова заета, и той сякаш спря да ѝ тежи… Щеше да си спомня бегло и една учителка в детската градина, която сякаш го разбираше. Онази с дългите черни мигли.

Разбира се, той не знаеше колко пъти тя бе идвала на работа по-рано и бе оставала след работно време, за да постои с него. И след години нямаше да помни онзи съдбовен ден, когато ѝ каза, че е най-хубавата на света.

А тя знаеше, че най-хубавата на света за едно дете трябва да е майка му.


---


Този разказ е част от историята на Симона от Враца. Когато Симона се ражда, и двамата ѝ родители са прекалено млади и „не са се наживели“. В ранното ѝ детство баща ѝ почти напълно изчезва от живота им. И двамата с майка ѝ се лутат между неуспешни връзки и желание да си наваксат неизживяното. На Симона ѝ се налага да се самоотглежда. Сама ходи и се прибира от детската градина. Започва да живее сама в ранния пубертет. Никога не злоупотребява с пълната си свобода. Учи упорито. Спестява всеки лев и, когато завършва гимназия, си купува автомобил със собствените си спестявания. В момента следва в Пловдив и вече работи като учителка в детската градина. Мечтае за тази работа от дете и я върши с огромен талант, отдаденост и разбиране към децата. Особено към онези, подложени на несправедливо отношение. Казва, че трябва да се чувства наистина готова, преди самата тя да има семейство. Иска да даде на децата най-доброто от себе си.

Мъдростта на Симона е изумително красива. Особено съчетана с младостта ѝ.

Бел. авт.

- Елица Мавродинова



Книга за красотата