Цветята на Невена

Невена е на 60г. и в момента живее в Благоевград


Бяхме избрали спокоен ресторант, в който да седнем за по чаша кафе. Аз знаех съвсем малко за Невена, а ти – сякаш всичко и за двама ни, макар и силуетът ти да бе призрачен, неясен и едва забележим. За мен жената беше непозната, а ти – непостоянният приятел, който идваше когато си пожелае в живота ми. Сега и тримата искахме да бъдем заедно на масата и да търсим някаква история за красотата. Да я търсим в думите, паузите и въздишките си. Аз бях там, за да напиша част от историята на Невена. Ти беше мълчанието на нашата среща.


– Името ми е Невена – с приветлива усмивка каза жената и започна да вади от голямата си дамска чанта уханни венчелистчета от прецъфтяла роза. Движенията на пръстите ѝ бяха внимателни, сякаш да не притесни някого с действията си или да не нарани листенцата.


Върху стъклената повърхност на масата слагаше внимателно десетките отломки от цветя – леко увехнали, ненужни, безнадеждни, сякаш изгубили пътя си. Ръцете на жената деликатно ги докосваха, сякаш нареждаше парчета от пъзел, видим единствено за нея. Нетърпеливо правеше някаква добра магия, а на лицето ѝ се чертаеше едва видима усмивка, предизвикана от този странен ритуал. Невена доволно погледна малкия цветен килим, който бе изтъкала върху масата за кафе, наведе се отново над чантата си и извади поставка за яйце от цветна хартия.


– Правим разни неща за великденския благотворителен базар – промълви Невена, загледана в мен. В очите ѝ се четеше симпатичен малък празник, след миг тя се наведе и извади от чантата шарено великденско яйце. Сложи го на поставката. – Просто исках да ви покажа какво правим.


Невена аранжираше с нещо малко нашата среща. Почувствах, че ми показва някаква част от света си. Сервитьорката донесе чашите с кафе, докато аз приготвях диктофона, с който исках да запиша разговора ни. И твоето мълчание. Понякога тишината зад изречените думи може да разказва повече. Знаех, че твоето присъствие ще даде живот на думите ни.


Невена ми разказа, че работи като социален работник, основно с деца. Да. Онези, за които трудно се говори: изоставените и болните. Каза ми, че е на 60 години, макар че очите ѝ бяха на 25. Каза ми, че е отгледала две деца, докато наблюдавах ръцете ѝ, с които им е помогнала да пораснат. С които е ресала косите им, с които е носила цветя и топъл хляб в дома си. Каза ми, че има и внуци, докато забелязвах как лицето ѝ все повече се подмладява. Думите ѝ заличаваха бръчиците по кожата – и нейните, и моите. Мълчанието ти също. Разказа ми и малко за мъжа си, докато си мислех, че жена като нея не може да не бъде обичана.


Твоят силует бе станал плътен, по-жизнен и ясен, макар и безмълвен. Поглеждах те все по-често, докато слушах Невена. Усещах все по-осезаемо твоето присъствие.


Невена ми разказа и за защитените жилища от семеен тип. Там, където всичко започва отначало за децата. Когато говореше за нищетата, бедността, проблемите на изоставените и болни деца, погледът ѝ не ставаше тъжен, а ярък – някаква невидима сила го пълнеше с любов. Тогава си помислих, че само когато говорим с любов за болките си, може да лекуваме рани. Знам, че хората обичат да говорят за себе си, опитах се да я провокирам да ми разкаже повече за самата нея, но Невена отново и отново се връщаше към темата за децата. Търсех историята ѝ, но вместо нея получавах само пролетни цветя, които цъфтяха между думите ѝ и покълваха в тишината на твоите устни. Онези цветя, които щом ги погледнеш, въздъхваш с надежда и си казваш: „Зимата отмина и вече пролетта е тук!“.


– Не си ли забелязала, че днес светът смята добрите хора за наивни? – попитах Невена, убеден, че тя ще ме опровергае.

– Да, забелязала съм – отвърна тя и се загледа във великденското яйце и цветчетата, които беше събрала отнякъде за нашата среща. Въпросът не я притесни, дори не трепна лицето ѝ. Тя беше сигурна в правилността на своя път. – Имаше едно дете, което искаше да ме нарича „мамо“. Доброто се движи и то винаги се завръща.


Дойде ред на твоето мълчание, което не превърна нашата пауза в изгубени секунди. Загледах се в очите ти. Малко преди това бяха призрачни, а сега бяха живи и ярки. Разчетох, че ти винаги си ме наблюдавала, докато аз съм се съмнявал в твоята постоянност. Знаела си, че не те виждам достатъчно ясно, но си ме изчакала. Разбрах, че ти си тази, която винаги е там и винаги ще изчакаш някого да те види. Ти си онази, която винаги стои отстрани и никога не си тръгва. Сега знаех и какво искаш да попитам Невена – не заради теб, а заради самия мен – нуждаеше се да чуя отговора на тази жена.


– За къде бързаме всички ние? Къде забравихме да се вглеждаме?

– Не знам за къде бързат повечето хора – този път с тъга ми отвърна Невена. В погледа ѝ се породи загриженост за невиждащите. – Тъжно е да не забелязваш идващите птици, цветята, пролетта. Промяната в хората наоколо. Ние никога не сме сами и отделно от другите. Ние сме обградени от малките неща, те пресътворяват и изграждат нашия живот.


Името ѝ е Невена. На 60 години. Каза ми, че има две деца, но вече знам, че децата ѝ са много повече. Беше дала времето си на тях. Докато тя говореше с мен, очите ѝ се взираха в теб – ти беше най-добрият ѝ приятел. Не защото беше винаги с нея, ти си винаги до всички, просто Невена непрекъснато те е забелязвала.

Върху стъклената повърхност на масата стояха десетките листенца – леко увехнали, ненужни, безнадеждни, сякаш изгубили пътя си. Помислих си, че са като децата, с които работи Невена. Спомних си колко внимателно ги подреждаше с красивите си ръце. Те вече не бяха ненужни парчета от прецъфтял и загниващ живот. Невена бе видяла шанс за тях, смисъл в тях, затова ги бе събрала отнякъде. Тя виждаше красотата в шанса да даде щастие на нуждаещите се. И когато сякаш целият свят те е изоставил и е по-грозен отвсякога, спасението ще бъде възможно, само ако има кой да ти го покаже. Тя е успяла, сигурно затова не само родните ѝ деца чувстват, че трябва да я наричат „мамо“.


Красотата през цялото време беше ти, слушателят на нашия разговор. Третият на масата, чийто силует не беше вече призрачен. Сега те виждам в тихите ти гласове, които с трепет шепнат думите ми. Подредих ги фино и внимателно за теб, както Невена ми показа – с любов и вяра. Защото всяка буква инак ще е като разпилените листенца, пръснати в този странен свят.


Тръгнах си от тази среща без история, загледан в малките неща. Понякога историята е ненужна, когато е красиво.

- Радослав Гизгинджиев



Книга за красотата