Василена - картини от една жена

Василена е на 37 години и живее в София


Първи спомен за красотата

- Готова ли е, дядо?
- Още не.
- Може ли да погледна? Само за малко!
- Имай търпение, моля те! И стой мирна.
- Кога ще я видя?
- Когато я завърша, колко пъти сме говорили за това? Портретите не се показват, преди да са готови.
- Искам да се видя!
- Ще се видиш, момичето ми, ще се видиш – старият художник присвива усмихнати очи, млъква и сякаш изчезва зад триножника.

Мирисът на боите и тишината се смесват с нетърпението във въздуха, едно дълбоко вдишване – и споменът е тук, в онази приказна рамка, която само детството може да сглоби.

Василена е на пет. „Пухкава” е най-снизходителното, което чува за тялото си. Краката ѝ изглеждат криви заради походката и килограмите. Криви са предните ѝ зъби, защото имат изместен център. Крива е усмивката ѝ, която до двадесетата си година ще продължава да крие зад шепата си. Едно дете пред кривото огледало на чуждите погледи.

Любимият ѝ дядо, човекът, когото безкрайно обича и който на практика я отглежда, е Теньо Желев, един от доайените на българската живопис, майстор на пейзажите и портретите.

А нейният портрет?
Да, да. Ето, готов е. Най-после!
Момичето, което я гледа оттам, е красиво.
Василена е красива.
За първи път.
За първи път „Василена” и „красота” стоят в едно изречение и всичко си е на мястото.

„Защото дядо ме нарисува.”


Мис Криви крака

Василена е на десет. Седи върху мокрия пясък, както е с дрехите, захлупила глава върху коленете си. Не ѝ пука в момента. Боли я главата вече. Умори се да плаче. Мрази го това момче. Мрази и плажа, и морето, и чайките, и Бургас. Отвратително е всичко.

„Ооо, мис Криви крака, как сме, мис Криви крака?”

Той е дванайсетгодишен. И жестоките му думи продължават да бумтят в ушите ѝ. Откъде е събрал толкова жлъч? Какво му пречат толкова моите крака? Да, криви са. По дяволите, криви са! И съм дебела. И никога повече няма да сложа къса пола през живота си! Дано да е доволен тогава! Дано ме забрави!


Василена е на двайсет и пет. И е луда по моторите. Ямахата избумтява, преди да угаси двигателя. Слиза бързо и грациозно, поема дълбоко въздух. Морето е страхотно, времето е страхотно, плажът е страхотен. И чайките също. И Бургас. Забързва крачка. Среща със стара приятелка. Прегръдки, усмивки и приказки една през друга. „Да знаеш, Васи, ще дойде и един приятел.” И идва той. Не може да го сбърка – момчето, което ѝ причини толкова сълзи точно тук, в този град, край този бряг. Разбира се, не я разпознава. Чакай, това от онези погледи ли е? Начинът, по който един мъж гледа красива жена. Смесица от моментно оглупяване, атавистичен нагон, възхищение, съмнение и самоувереност.

-А ти коя си?
-Аз ли? Аз съм мис Криви крака…


„Това беше моята малка победа.”


Там, където никой не говори за външността

В семейството на малката Василена никога не се е обръщало внимание на външността като ценност. Винаги по-стойностното е било да си прочел Достоевски, да не пропускаш театрална постановка, да си образован. Да си смислен. А външната красота? Тя се промъква в главата ѝ по-скоро чрез своя негативен образ. Некрасотата на подигравателните погледи, некрасотата в огледалото, некрасотата в комплексите. Некрасотата на скритите усмивки.

„Раждането на сина ми промени всичко.”

Василена е на двайсет. Предстои ѝ следване в САЩ, приета е в академия за изкуства. Всички ѝ предричат бляскаво бъдеще и кариера. Но никой не слага в сметките любовта. А тя преобръща всичко. На първата среща разбира, че това ще бъде съпругът и бащата на децата ѝ. И му го казва. Всичко се развива лудо, мълниеносно и тайно. Следва въртележка, която преминава през пътувания и завръщания, скрита бременност от родителите, нарочно гипсиран крак, за да остане в България, и абсурдно лавиране около коловоза на уж предначертаното.

Накрая се появява синът им и изплаква с всички сили един оглушителен хепиенд.

„Вече нямаше значение как изглеждам.”

Василена разбира, че жената, в която се е превърнала, сега получава най-доброто огледало, най-доброто отражение. Защото всяка майка е най-красива на света за едни малки влюбени очи. Има някой, който те обожава и те приема такава, каквато си.


„Какво по-красиво от това да отстояваш новият си живот, семейството и детето си?”


Зад витрината

Витрината на кафенето ми рисува портрет в реално време. Теньо Желев дали би ми завидял за ракурса и модела? Зад стъклото – Василена, чаша недокоснато капучино и букет пролетни цветя. Тя е очакване и любопитство. Красива е. Не защото някой го вижда, не защото някой ще го напише. Не защото някой ще го прочете. Красива е, защото се усмихва. Широко. И не слага ръка пред лицето си. Няма никаква нужда. Красотата не е симетрия. И това не е антислоган. Красива е, защото се обича и защото има много хора около себе си за обичане. Красива е, защото е майка. Защото е жена. Защото е нежна. И силна. Защото е пролет и след малко ще завали проливен дъжд. И очите ѝ ще греят, докато говори. „Красотата е в очите” – казва тя. Привличат я. И помни завинаги света, който е видяла в тях. Поглежда те и ти става уютно. Сякаш някой те е наметнал с топло одеяло и ти е поднесъл чай. А тя обича всеки ден да си поднася едно малко предизвикателство, нещо, което да я променя. Моторите са нейното хоби и страст. Обича да се гмурка. Да танцува. Да тренира със сериозни тежести в залата, въпреки че изглежда крехка. Тромава и чуплива са я наричали като малка, а сега със сигурност би ме надбягала в преследване на следващото си предизвикателство. И съм сигурен, че няма да се счупи. Защото не са я счупили провалите, укорите и завоите, които е взимала в живота и на пистата. Но държи да е нежна, въпреки „мъжките” си хобита. „Нежността не може да бъде грозна” – казва тя. А казва ли си, че е красива? Винаги когато е щастлива от нещо. И се шегува с мъжа си: „Виж каква жена имаш само!”.

А аз си тръгвам от срещата с куп подарени истории и с благодарност, че ме е допуснала да я видя зад витрината на външността ѝ.

„Виж ти, каква жена! Ако някой я нарисува, ще нарисува красота” – мисля си. Но всъщност някой отдавна го е направил.

- Росен Димитров



Книга за красотата