В Анелия живее слънце

Анелия Димитрова е на 30 години и живее в Кюстендил.


Срещаме се в един от първите топли следобеди. Не знам какво да очаквам – чета основни неща за Анелия в предварителната ѝ визитка. Майка на две деца, която се занимава с благотворителност, вярва в оптимизма и твърди, че умее да вдъхва спокойствие и кураж на останалите.

Няколко реда по-надолу попадам и на страшното в цялата история. Казвам страшно, защото то наистина е такова, без значение дали имаш деца, дали искаш деца, дали си готов за такава стъпка. Страшно е за всички онези, които обичат някого, независимо от формата, възрастта, взаимовръзката.

Дъщерята на Анелия, Бети, се разболява от рак, когато е само на две години. Тогава Анелия е на 25. Една година по-малка от мен. Изтръпвам. Мразя тази безумна болест, защото някога отне баща ми. В началото на един друг, далечен живот.

Анелия преживява истинска битка за спасението на Бети. И успява. Кампания за събиране на средства, безкрайно много време, прекарано в болница, лечение в чужбина. Болка, много болка, убийствена болка. Анелия е сама. Жена-войник.


Не, просто майка, ще ми каже тя малко по-късно.


Не знам защо, но през цялото време си мисля, че двете с Бети приличат на ангели. Едната дава сила на другата, като във вечна, велика прегръдка. Напомнят ми на скулптурата на Ода Жон “Прегръдката”, която миналото лято посрещаше изгревите на някои от най-красивите места в България. Изгреви, каквито, слава Богу, предстоят за Анелия и Бети.


***


Когато се запознавам с Анелия, не знам как да започна разговора. Притеснявам се и изпитвам изключително чувство на респект, дори и на страхопочитание. Усмивката на Анелия успява да разтопи ледовете в мен. Тя е красива, модерна, изключително засмяна млада жена. Разказва историята си с малки сълзи в крайчеца на очите, на които обаче не позволява да паднат. Споделя ми, че първият път, в който е осъзнала какво се случва наистина, е бил моментът, когато е трябвало да обръсне косата на Бети. В болницата, която се превръща в тяхно постоянно местожителство за дълги дни и още по-дълги нощи.

Зад тази усмихната скала, загледана към морето, защото на такава ми прилича Анелия, се крият литри сълзи, сигурна съм. Но тя никога не позволява на страха, болката, на ужаса да проличат. Напротив, именно тя е тази, която вдъхва сила на околните. Признава, че болестта на Бети ѝ е подействала като прераждане. След нещо толкова страшно животът започва да прилича на фуния, като че ли всяка следваща случка е следствие на предишната.

Анелия категорично заявява, а аз друг път не съм срещала подобна решителност, че в един момент е осъзнала, че е стигнала предела - направила е всичко, което е могла да направи. Като майка, като човек, като войник. Стъпка по стъпка, битка след битка, докато спечелва и голямата война. Бети да е тук, красива и усмихната.


***


Много често съм се питала дали бих променила нещо от миналото си. Дали бих изтрила загубите, липсите, смъртта на близките. Изненадващо, но с времето отговорът се избистря като не.

Това ми отговаря и Анелия: би изминала целия този страшен път отново, защото именно той я е направил такава, каквато е сега.


Жена-слънце.


Повярвайте ми, ако имате проблем, притеснение, страх от нещо, усещате напрежение – достатъчно ви е да поговорите с Анелия. Тя е един рус пристан за всички хора около себе си. Не само успява да разреши всякакви ситуации, но сякаш се намира в една висока, красива камбанария. Издигната от много болка и много борбеност, от нея всичко изглежда възможно. Благодарение на две неща: на любовта и на вярата.

“Мисля, че всяка майка би постъпила като мен. Това е най-логичното, най-естественото решение. Дали изпитвам гняв? Не. Сигурно ми се е случвало в някой момент. Но не, не мисля, че това ми се е стоварило, защото изкупвам някаква вина или… Не, просто е трябвало да се случи. За мен най-важното в момента е здравето. Нищо друго. Всичко останало е постижимо и минава на заден план. Искам здраво семейство. И тогава всичко ще е наред. Не съм се притеснявала да родя второ дете. Дори не ми е хрумвало, че същият ад може да се случи отново. Иначе нямаше да я има Кая.”

Към края на разговора ни питам Анелия дали няма да се измори от това непрекъснато да помага на другите. Дори циничен, въпросът ми е логичен, защото Анелия се занимава активно с благотворителност и кампании, които доста изтощават. Признава ми, че това е нейното призвание, нейната кауза, нейната лична борба. Казах ви, прилича на ангел.


***


Когато Анелия се усмихне, изглежда като малко момиче. И това младо момиче успя да ми направи най-истинския подарък. Подари ми слънце, което да нося в джоба си и да вадя в момента, в който в душата ми завали дъжд. Тогава, когато всичко изглежда изгубено, страшно, невъзможно.


“Просто знаех, че трябва да направя всичко”.


И тогава, мисля си, животът отново става щедър. Отново те обича. Дарява ти всички нюанси. Дарява ти детски смях. Желание да се будиш. Желание да те има.

- Теа Денолюбова



Книга за красотата